Да се страхуваме от грешките означава да възпрепятстваме естествения ход на нещата

woman_43wdas

Автор: Стефани Евгениева Намерението от своя страна не винаги е осъзнато и затова понякога сме изненадани от това, което се случва в живота ни. На всеки следващ етап...

409 0

Автор: Стефани Евгениева

Намерението от своя страна не винаги е осъзнато и затова понякога сме изненадани от това, което се случва в живота ни. На всеки следващ етап ние имаме нужда от определен тип познание, което да ни придвижва към крайната цел. Каква е крайната ни цел? Самоусъвършенстване. Знаем, всяко едно самоусъвършенстване се гради на база знание, опит, грешки, извеждане (забележете извеждане, а не поправяне) поука от грешките, т.е. есенцията на познанието, което е дошло при нас чрез несправянето в определена ситуация.

Несправянето или грешките са също толкова полезни, колкото успехите. Сама по себе си дори грешката е успех, защото е преодоляване на опредено равнище от живота ни, което е изживяло времето си. Едно от най-широко разпространените словосъчетания гласи: „Когато ученикът е готов, учителят се появява“. Всъщност Учителят винаги е „на линия“. Учителят никога не е един и същ неподвижен субект, който ни наставлява. Учителят е онова, което ни е необходимо за дадения момент, т.е. той е всичко, което ни се случва. Учителят за нас е също толкова важен, колкото и ние сме важни за някого, на когото сме Учители. За добро или лошо, познанието за живота е неограничено и всеобщо. То е енергия, която не спира да се предава във времето и пространството и нещо, което за вас е обичайно, естествено или нормално, за друг – е просветление.

В момента живеем във време, в което конкуренцията между хората е изведена на преден план и разширена до космически размери. Пренебрегнато е основното, естествено състояние на нещата. Втълпено ни е, че за да оцелеем, трябва да се снабдяване със запаси (храна, вода, пари) чрез борба/труд/усилие. Борбата е противопоставяне. Борим се на база вярата в недостига. Вярваме, че за да имаме ние, друг не трябва да има и обратното. Някой някъде винаги е ощетен за сметка на друг. Това е изкуствено създадено състояние, замаскирано под формата на думички като „конкуренция“. Да вярваш в недостига, означава да взимаш дори, когато нещо не ти е необходимо за момента, но да вярваш, че някога би ти влязло в употреба и ако не го вземеш сега, друг ще те изпревари и ти няма да можеш повече да се снабдиш със същото.

Това непрекъснато противопоставяне стои в основата на всеки страх. Страх от загуба, от смъртта, от бедността, от болестите. Страх, че няма да знаем достатъчно, за да се справим. Страх, че няма да имаме достатъчно, за да оцелеем. Страх, че друг ще вземе нашето, ще ни измести, ще застане на пътя ни. Как се преодолява подобен страх? Достатъчно е единствено да осъзнаем, че това, което е предназначено за нас е наше по презумпция. Никой не може да ни го вземе, защото няма да е адекватно за него. Никой не е в състояние да застане на пътя ти, защото всеки има собствен коловоз.

Всички пречки, които застават пред теб, са само и единствено тези, които ти сам си поставяш. Факт е, че съдбата се случва не поради нашите действие, а въпреки тях. Нещата са такива, каквито са, а те са съвършени. Хората не сме. Затова не винете съдбата (бог, държавата) за нищо. Съвършенството не носи вината в себе си. Хората я носим. Да прехвърляме отговорността върху абстракции (съдба, бог, държава, свят), това е опит единствено да видим нагледно онова, което носим в себе си. Нито светът е сбъркан, нито бог е жесток. Това са абстракциите, върху които ние проектираме собствените си качества. Целта – да се оправдаем, защото така е по-лесно.

Разсъдъкът ни е устроен така. Той ще използва всички налични възможности, за да докаже на себе си, че е прав. Оправданието е част от неговия инструментариум. Оправданието винаги интерпретира фактите според потребността си да има право. То оперира от позицията на нуждата да се абстрахира от надвисналия провал, затова „изхвърля“ вината извън себе си. Най-често върху обект, който несъществува в реалния свят, за да е невъзможно да се пребори с него. Съгласете се, че когато обвините света за провалите си, няма как да се преборите с него.

Страхът най-често произлиза от схващането, което ни е втълпено за естеството на грешките. Няма чист вид „правилно“ и „грешно“. Има само различни интерпретации и то от позицията на времето. В момента дадено решение може да ви изглежда грешно, но помислете колко пъти сте се връщали назад и сте си казвали: „добре, че се случи така“ и то за неща, които не сте искали да губите или не сте искали да се случват. От позицията на времето вие сте в състояние да видите голямата картина и да осъзнаете, че случилото се тогава е било необходимо, за да ви подготви за това, което ви се случва сега.

„Грешните“ неща обикновено се интерпретират като нещата, които ни плашат. Онези, с които не сме съгласни или онези, които са ни трудни, далечни, невъзможни. „Правилните“ от друга страна, са всичко, което умеем. Всичко, което удовлетворява нашето его и го кара расте. Знаем обаче, че всяка монета е съставена от две страни и не би могла да съществува само с едната.

Необходимо е, дори е желателно да правим грешки, за да намираме верния път. Неизбежно е – монетата все някога пада на „грешната“ страна, защото просто така е устроена вселената. Да се страхуваме от грешките означава да възпрепятстваме естествения ход на нещата. Правилото: „не е необходимо да докосваш печката, за да знаеш, че е гореща“ е неприложимо и всеки от нас знае, че поне веднъж в живота си е избирал и то напълно съзнателно сам да се опари само, за да се увери, че печката наистина е гореща. Личният опит е незаменим. Болезнен, но незаменим.

Така стигаме до това, че ние винаги получава точно това, което съответства на намеренията ни. Ако се страхуваме от грешките – грешим. Ако не искаме да опитваме, да рискуваме, да израстваме от страх, то стоенето на едно място, зациклянето, парализирането – вече е грешка. Грешките се раждат дори, когато се опитваме да не ги правим. Да имаме съпротива срещу естествения ход на събитията само ги затруднява и възпира. Те пак ще се случат, но по-трудния начин.

Затова нека се освободим от страха. Нека вярваме, че си „знаем работата“. Защото всеки дълбоко в себе си знае причината за съществуването си, знае какво иска от живота, знае с какви хора има нужда да се обгради. Човек, който не се страхува, не напада. Той знае, че има достатъчно и никой не е в състояние да му отнеме това, което му принадлежи. Достатъчно е да помним думите на Тимъти Финдли: „Никой не може да види враговете ти, освен ти самият, и всички врагове, които виждаш, си ти самият“!

 

loading...